Повей на съдбата част 1-15

В краткия миг на мълчание Джаневней бавно отстъпи крачка назад, докато отместваше поглед от лицето на Барсил.
- Каквото и да стане оттук насетне, скъпи спътници, то ще е на нашия гръб. Имам лошото предчувствие, че нещо се доближава до нас... Но дано въображението ме лъже, замъглено от умората. Предлагам да си направим лагер наблизо.
Очите на барда погледнаха странично война, чието лице беше безизразно, а утихналият и вече спокоен вятър развя кичура коса, завъртайки го в странен танц.
Запъти се бавно към полегналата на тревата кобила, която доволно хапваше трева.
Старото животно го придружаваше навсякъде вече от много лета, чийто брой той не помнеше. Отиде до него и го погали между ушите, докато то изцвили доволно.
Отново се облегна на дървото, но този път извади арфата си в странен унес и очакване на нещо, което предполагаше, че ще дойде.
Винаги когато е прекалено тихо, следва силна буря...

Повей на съдбата - 1-14 част

Гласът на Джаневней го извади от обзелият го унес и кимайки в знак на съгласие с неговите думи,Гуам се насочи към коня си казвайки:
- Време е да потегляме,скоро мрак ще обхаване това място и не искам да ме хване без да сам се приготвил за лагеруване.Тук и през деня е опасно, а да не говорим вечер,както сам си се убедил -посочвайки счупената пика до Барсил.
- Какво те води насам и как се случи това - отправяйки за секунда поглед към пречупеното на две оръжие,след което с едно движение яхна коня си.
Недоволно от прекъснатата си почивка и неочаквания товар,животното изцвили и направи безуспешен опит да захапе една от ръцете на таурина,озовала се близо да главата му.Ах ти старо кранто,чу се боботещия глас на Гуам.Ако кодото* ми беше тук,отдавна да съм те изял и издърпвайки силно юздите му,го подчини на волята си - кротко да поеме право напред по пътеката водеща към края на горичката където се намираха.

Повей на съдбата - 1-13 част

Музиката спря, конят се стресна, ръцете на барда с ловко движение поставиха обратно флейтата на мястото й.
Мъжът застана в изправена стойка и с бавно, грациозно движение се запъти към спътника си.
Доближи се до двамата другари и с недоверие погледна Барсил:
- Не те харесвам, блясъкът на доспехите ти ми е крайно познат.. Не го помня с добро. Вярвам обаче, че паметта ми преувеличава спомените, но се моля да греша. - лицето му остана безизразно за момент. - Но това е стара история, името ми е Джаневней.
Срещна волевия поглед на война и се сблъска с отсечените черти на лицето му, прочитайки увереността в тях. Очите на барда просветнаха с видимо неодобрение към присъединилия се конник, но и с мълчаливо, трудно-видимо уважение към постъпката му.
Войн с чест? Толкова рядко се преплитаха тези две понятия.. А идеалите?.. Те представляваха черна бездна от безумия, в която можеш само да се удавиш.. Светлината и яснотата им отдавна бяха сменени с илюзии по отминали времена и несбъднати копнежи за достойнство. Но каква радост изпитваха онези, имащи смелостта, доблестта и възможността да срещнат лице в лице такъв човек...Войн с цялата си същност, притежаващ Знанието да разбира смисъла на честта..
След кратката преценка и отвеяните за миг мисли, бардът кимна във знак, че приема спътника, довърши мълчаливо започнатия разговор между него и конника:
- Нека борим, доколкото ни позволяват възможностите и докогато съумеем да не срещнем предателството.. - лека нотка на тъга се усети в думите му. - Дано пътят на спомените ни не се пресече, а да създадем нови такива заедно, в името на.. себе си!

Повей на съдбата - 1-12 част

Още като пое ръката на човека в своята,вълна от спомени замъгли съзнанието на таурина карайки го да загуби представа за света около него и потапяйки го отново в агонията на отминали събития:
....когато редиците им съвсем се разкъсаха ,група от вещери заобиколени от подчинените си демонични създания,премина необезпокоявана до хълма под него и започнаха непознат ритуал.Докато успеят да се прегрупират,между мракобезите се появи ново гигантско същество,покрито изцяло с придържащи вериги,краищата на които бяха в ръцете им.Миг по късно те го освободиха и запристъпваха в плътна редица назад,заливайки наново редиците им с ужасяващи заклинания.Усетило веднъж свободата си ,приличното на скала създание се включи в боя с невиждана ярост, покосявайки всяко живо същесто което докопа без да прави разлика между тях.Съставено изцяло от парчета скали,придържани от зелено магическо сияние,то се издигаше на над четири метра от земята,карайки дори могъщите му събратя да изглеждат дребни сравнение с него.Усетило веднъж аромата на битката и оказало се в центъра и демона се спря за секунда,огледа всички наоколо и разкъсвайки поредната си жертва само с двете си каменни ръце,то сякаш изглеждаше щасилво отправило демонският си взор право срещу него .....

Повей на съдбата - 1-11 част

С ловко движение конникът слезе от коня,разпери ръце в страни и мокрият кожен плащ се отметна назад.Вече отблизо съвсем се виждаха двата вида брони по него и тежкият меч конната броня бе от кожено кече и пришити костни пластини.Той заби счупената пика до себе си, протегна и стисна подадената му ръка.
-нека да е мир и дружба,аз съм Барсил от степните хора,племето на Бащата вълк.
Двамата в ръкостискане бяха доста интересна гледка човека стигаше до раменете на новия си спътник.Озарени от усмивката на новото другарство Барсил каза:
-дано боговете позволят честта да ни води,много земи да видим и враговете да познаят нашата сила.Да бъде...

Повей на съдбата - 1-10 част

Още чул думите на конника,раменете на таурена видимо се отпуснаха и сякаш напрежението в тях се изтече заедно с вадичките вода образувани по цялото му тяло от прогизналите дрехи.
- Всеки бил се срещу тях е мой приятел - каза доволно над двуметровия великан и пускайки поводите на коня си се приближи към ездача,оставяйки копитовидни отпечатъци по земята.Когато го приближи,бикоподобната му физиономия бе озарена от широка усмивка и подавайки космата ръка на новия си приятел каза:
- Аз сам Гуам от племето на Вечната скала,нека пътят ни бъде озарен от късмет,а враговете от силата на оръжията ни.

Повей на съдбата - 1-9 част

конната броня на война е от кожа и пришити кости на нея,коня е млад буен и силен но странно дисциплиниран под водачеството на война.Сега наблизо ясно си личи тежкия меч на гърба му.Движенията му са точно координирани-нищо излишно,погледа-волеви и ... сякаш времето не го засяга не чувства ни студ ни влага евентуален противник е нещо нормално...
Непознатият познава смъртта нейната прегръдка,чака и целувката и.

Повей на съдбата - 1-8 част

-много от твоите паднаха в боя,но мракобезите* убиха много и от нашите с глупавите си действия.Уважавам народа ти - добре се биете и сте храбри нека войнската чест да ни води сега,сега когато идеалите са леко размити.
-лесно е да агитираш за война но трудно е да се биеш и да прежалиш другарите си...
-предлагам съдружие ?...
-ако желаеш битка съм готов да ти я дам,интересна ще е ОБЕЩАВАМ!!!

Повей на съдбата - 1-7 част

На няколко крачки едни от други двамата спряха като по уречен сигнал.Небето над тях бе прорязано от поредните светкавици,някои от които паднаха не далече от тях разпръсквайки притаилите се горски обитатели в ноща.
- Ти си ми познат,беше с Аквилонците тогава нали? - разнесе се гласът на изправилият се исполин,миг по късно погълнат от поредния гръм на светкавица.
- С тях беше нали- и отново оглушителен тътен отнесе думите му.

Повей на съдбата - 1-6 част

Безмълвният бард погледна въпросително спътника си и приближаващият конник, преценяйки доколкото му позволяваха възможностите какъв ще е развоя на събитията.
С тънката си ръка отметна поредния паднал кичур коса, след което покри лицето си до носа с качулката на наметалото му.
Отново тънка усмивка премина по бледото му лице и отвърна:
- Нямам намерение да участвам в личните ти разправии, затова ще изчакам докато всичко приключи. - с тези думи бардът спря коня си и стъпи внимателно върху мокрия килим от листа, който се смачка под краката му, макар елегантността на движението му.
Той се облегна на близкото дърво в очакване на събитията. Извади с лявата си ръка флейтата и засвири тиха мелодия, която отключи спомена в главата му.
Битка, кръв, предателство, бягство и един вечен конфликт... Толкова ясно го видя, че сякаш се върна за миг там. Викове на болка, предсмъртна агония, невиждана жестокост...Създадена от блясъка на доспехи....Толкова силен, че заслепяваше със светлината си, създавайки пълен мрак..
Флейтата сякаш стенеше в тон с мислите за миналото. Бардът спря за кратко дихание и каза:
-Внимавай какво правиш и говориш, не ми се иска да продължа сам, а противникът ти, ако е наистина враг, няма да е от най-леките и дори от тези, на които си свикнал - нито по думи, нито по действия.... - пое дъх и продължи мелодията, като тънките му пръсти я галеха така сякаш докосваше нежно дама.
Кръстоса крак възкрак, кобилата му се доближи до него, привлечена от музиката,а конят на спътника му се успокои..

Повей на съдбата - 1-5 част

конникът бавно се приближаваше към двамата пътешественици,вятърът отметна качулката на плаща и се откри лицето на странника.Лек загар на кожата по лицето правилни отсечени черти обръсната глава с повяващ се от вятъра кичур коса на темето.Под плаща си проличаваха плетена ризница и плочест нагръдник,над дясното рамо стърчеше дълга дръжка на оръжие.
Неясен спомен изплува в съзнанието на по едрия от двамата спътници,спомен за бушуващата битка ,за смърт болка и агония ликът на странника отсреща му напомняше за онези негови последни спомени...
В това време пришълеца загледан в едрата фигура си спомни за онази битка,спомни си и за пръчоглавите както народа му нарича тези колоси.

Повей на съдбата - 1-4 част

- По тези краища никой не язди сам без причина,сериозна причина.Ако и тази вечер ще имаме проблеми,смятам бързо да приключа с тях и още докато го казваше преметна крак над гърба на коня си и с леко движение,някак доста грациозно за ръста му,скочи на земята, разхвърляйки кал навсякъде около себе си.Застанал до животното,което стигаше малко над кръста му, ездачът наистина приличаше на исполин и сега, слязъл от гърба му,то изпръхтя доволно.
- Е това без туй не помага вече много - и с рязко движение на лявата си ръка откачи и преметна наметалото си на седлото,което изплюща като въже и удари хълбока на коня,карайки го да пристъпи нервно от крак на крак.Въпреки тъмнината,металните отблясъци на масивната му стоманена броня ясно се виждаха без наметалото,а на раменете си, покрити с множество къси шипове, явно личаха нараменниците,пригодени да отнемат животи.За секунда отпусна ремъците на голямата ножница на седлото, придържаща двуръчната му секира,но не я извади.Погледна и добре закрепеният си шлем към задника на животното,пристегна го по-добре и се обърна кам спътника си.
- А ти,ти просто гледай да не се окажеш в средата - и поведе коня напред,хванал го за юздите с едната ръка.

Повей на съдбата - 1-3 част

...споменът постепенно премина в разкрилата се картина отпред.От виелицата дъжда и останалото отвратително за всеки благородник време изникна образа на конник.Първото нещо което се забеляза е люспестото покривало на коня,едър тип с плащ който се вее от силния вятър и леко блестене на доспехи.Двамата видяха леко помръдване на нещо като счупена пика в дясната му ръка...

Повей на съдбата - 1-2 част

- Вещица или не, друже, трябва да намерим глупавите треви, защото все пак ни е обещала по две златни монети на всеки. А четири злато общо не е малко, осигурява спането и яденето за поне една седмица. Така че, драги, спри да мрънкаш и да продължаваме към Долината. - с тънка усмивка каза бардът, сръгвайки старата си кобила да язди възможно най-бързо, макар че годините й си казваха думата.
Дъждът намаля, но топлината на спътниците окончателно ги напусна и те започнаха да усещат мокротата, студът и неприветливостта на поетото от тях пътуване. Имаше още около ден път до крайната цел на пътешествието им.
Вятърът задуха безмилостно и силно, докато капките вода, падащи от небето се трансформираха във невидима вихрушка, която достигаше и до най-неподозираните за съществуване места по телата на двамата спътници.
Качулката на барда падна и откри изцяло лицето му. Порцелановата кожа - нетипично нежна за мъж се подчертаваше от тъмно - лилавия цвят на косата, а ироничната усмивка - в тон с прозрачността на очите, остана съвсем спокойна въпреки утихващия дъжд, който къпеше в болка и студ ездачите, покривайки ги с пелената на спомена...

Истории с неочакван край / Повей на съдбата - част 1-1

RedFox :
Проливният дъжд вече два дни неспирно се изливаше от тъмните облаци, ниско надвиснали над земята.Въпреки че беше само късен следобед,сумракът бързо поглъщаше и малкото промъкващи се между капките слънчеви лъчи.Вятър почти нямаше,но всичко се движеше повлечено от силата на стичащата се вода.Единственото което устояваше бе самотния ездач,ниско приведен над коня си.Отдалеч гледката беше странна,сякаш животното бе много ниско или изгърбено,но от близо ставаше даже още по-странно.Дългият,просмукан с вода плащ на ездача покриваше целият му гръб и стигаше почти до копитата на коня му, очертавайки широк гръб и могъщи рамене.Дълбоката му качулка,силно издадена напред едва помръдваше натежала от просмуканата вода.А той сякаш беше замръзнал на седлото си,хипнотизиран от бавния и монотонен ход на животното в калта.

Stranded :
Самотното яздене на конника се прекъсна от неочакван шум. Докато минаваше край дърветата, чиито клони изглеждаха като протегнати ръце в тъмнината. Вятърът задуха силно като разклати създадените от илюзията на погледа костеливи пръсти,чийто листни обвивки се разсипаха във формата на килим по пътя.
Когато вятъра спря, от успокоените на пръв поглед дървета с гротескни очертания се появи тъмен силует на кон. С тих тропот от копита ездачът се приближи до яздещата фигура.
Дъждът постепенно се усилваше докато не се превърна в поройна буря с раздиращи сивото и мрачно небе свтекавици.
Ездачите се движеха мълчаливо в необичаен синхрон.
Мълния проряза на две небето, тъмните силуети на яздещите за миг се осветиха: Новоприсъединилият се имаше бледо лице, от което се виждаха само прозрачните сини очи, а няколко мокри кичура тъмно лилава коса пречеха на ездача, премрежвайки погледа му.
Мокрото и женствено лице излъчваше необичайно спокойствие,а тънка усмивка го озаряваше. Качулката покриваше челото на ездача до очите му, а сивото наметало не даваше дори най-малка възможност за гадаене на това как е облечен ездачът.
Духна вятър, който разкри част от седналото тяло на мъжа - той имаше тесни рамене, а на кръста си носеше прилежно прибрана посребрена флейта от едната страна, а от другата се подаваха плахо парчета хартия. Те стояха прибрани в малка кожена кесия, небрежно вързана малко под хълбока му.
Докато светлинното бедствие загасваше, горната част на силуета също се освети - на гърба си, внимателно завързана до пред гърдите се разполагаше голяма за времето си арфа, на която личеше, че е доста антична по олющванията. Определено този предмет говореше за много препятствия, на които се изграждаше историята му.

RedFox :
- По дяволите,старата вещица точно тук ли трябваше да ни прати за скапаните си треви - тихо се чу гласът на едрата фигура,сякаш въпросът бе за самият него.
Яздиха в мълчание още няколко минути.Всеки вглъбен в себе си и опитващ се да запази и малкото напускаща го топлина,отстъпваща на просмукващия се до костите студ.Когато с рязко движение отметна качулката си назад и с отчаян стон позволи на дъжда да облива лицето му,гледащо към облаците.
Все по-често имаше нужда да отмие болката от себе си или по-точно спомена за болката.Даже и сега докато дъжда го заслепяваше,пред очите му бе друга картина....
..... слънцето едва бе изгряло,но те вече се сражаваха от няколко часа.В началото битката протичаше, както бяха предвидили и той, с неговата част, нямаше да се намесват,а само щяха да спасят максимално повече след клането.Още ясно виждаше мига,сякаш на забавен кадър,как сред редиците им настава смут и объркване от яростното нападение в центъра.Първите таурени* изпопадаха за секунди, покосени от ледения магически дъжд, който се изсипа отгоре им,след което мъртвите им тела бяха използвани за ужасяващо заклинание и разпръснати от силни експлозии, поваляйки всички около тях....
Споменът рязко изчезна от взора му,при силното накланяне напред,когато животното се подхъзна по калната пътека.То направи няколко несигурни крачки,изпръхтя недоволно и бавно продължи хода си,сякаш нищо не бе станало.Ех,всички ако можехме така - помисли си ездача и го сръга с пети да се засили поне малко.