- Вещица или не, друже, трябва да намерим глупавите треви, защото все пак ни е обещала по две златни монети на всеки. А четири злато общо не е малко, осигурява спането и яденето за поне една седмица. Така че, драги, спри да мрънкаш и да продължаваме към Долината. - с тънка усмивка каза бардът, сръгвайки старата си кобила да язди възможно най-бързо, макар че годините й си казваха думата.
Дъждът намаля, но топлината на спътниците окончателно ги напусна и те започнаха да усещат мокротата, студът и неприветливостта на поетото от тях пътуване. Имаше още около ден път до крайната цел на пътешествието им.
Вятърът задуха безмилостно и силно, докато капките вода, падащи от небето се трансформираха във невидима вихрушка, която достигаше и до най-неподозираните за съществуване места по телата на двамата спътници.
Качулката на барда падна и откри изцяло лицето му. Порцелановата кожа - нетипично нежна за мъж се подчертаваше от тъмно - лилавия цвят на косата, а ироничната усмивка - в тон с прозрачността на очите, остана съвсем спокойна въпреки утихващия дъжд, който къпеше в болка и студ ездачите, покривайки ги с пелената на спомена...
Няма коментари:
Публикуване на коментар